Отново съм на линия за следващото издание на Blog Challenge. Този път темата е Часовникът, предложена от победителя тази седмица Божидар Костов.

Припомням някои от условията на блог играта за тези, които за първи път попадат на това интернет явление.

1. Всяка седмица отбор от 12 блогъра се борят за короната, пишейки по тема, зададена от седмичния победител.

2. Победителят се определя на база коментарите, които оставяте вие, пред седмицата.

3. Ако има еднакъв брой коментари, се взема предвид гласуването в Svejo.net.

4. Победителят трябва да определи темата за следващата седмица.

Така че, ако по някакъв начин съм ви симпатична или ви хареса това, което съм измъдрила, моля, подкрепете ме :).

Изкушавах се да публикувам едно стихче, което съм писала преди дооооста време, но промених решението си, тъй като вече съм го публикувала в другия си блог. Вместо това ще ви поканя да надзърнете в един миг от живота на една съвременна жена.

*** *** ***

Последните слънчеви лъчи погалиха бледото й лице. „Той няма да се появи“, говореше едно малко гласе вътре в нея. В очите й проблеснаха таените дълго време сълзи, които така и не се реши да изплаче. Отново и отново се връщаше назад във времето, претворявайки в съзнанието си всеки един път, в който го бе чакала и той все не идваше. Де да можеше да върне времето назад…

Огледа се. Покрай нея минаваха забързани хора, които се отправяха към дома си след поредния работен ден. Може би беше време да тръгва и да остави малката пейка отново на самотата й.

Витрината на съседния магазин привлече вниманието й. Там, само на няколко сантиметра от стъклото, бе поставен малък дървен предмет. Приближи се към магазина и се загледа в предмета. Изпита неистово желание да го вземе в ръката си и да го погали по гладката му повърхност. Не усети как влезе в магазина и заговори съсухреното старче зад тезгяха. В следващия момент вече държеше малкия предмет, прокарвайки пръст по повърхността му. Затвори очи.

часовник

Крясък на птица и шум на вълни прониза тишината. Тя долови странен аромат на цветя и вода. Отвори очи и замръзна на мястото си. Стоеше сама на брега на река, обградена със странна и незпозната за нея зеленина. Тук таме се виждаха палми, а не много далече от нея се чуваше странна глъчка, непривична за забързания и монотонен градски живот.

Обърна се с гръб към реката. Само на няколко метра от нея се издигаха бели къщи със сламени покриви. Дребна женска фигура се появи от вътрешността на най-близката къща и тръгна към нея.

– Мириам, Мириам, баща ти те вика! – тя чу жената да вика.

Огледа се. Беше сама на брега. Жената все повече и повече се приближаваше, докато не се изравни с нея и не я попита запъхтяно:

– Мириам, защо не ми отговаряш?

Какво се случваше тук? Защо я наричаха Мириам, къде се намираше? Жената я задърпа към къщата. Тя се опита да се отскубне и падна на пясъка. Тогава усети, че още стиска в ръката си малкия дървен предмет от магазина. Загледа се в него. Той представляваше малък кръг с двадесет и четири резки, издълбани равномерно около малък триъгълник, поставен в средата на кръга.

В съзнанието й изникна някакъв образ. Тогава тя осъзна, че държи в ръката си миниатюрен слънчев часовник. Това й прозрение обаче не й помогна да разбере какво се случваше с нея.

Стисна малкия часовник и затвори очи.

– Госпожо, какво Ви става? – дрезгав мъжки глас я накара да отвори очи отново. Отново бе в магазина, а малкото съсухрено старче я гледаше с недоумение.

– Аз … , – промълви тя и погледна дървения предмет в ръката си. – Не знам какво става с мен …

Остави го на тезгяха и понечи да излезе от магазина, но нещо я спря. Трябваше да разбере повече за малкия странен часовник.

– Можете ли да ми кажете нещо повече за този предмет? – обърна се тя към продавача, но него вече го нямаше. На негово място, зад тезгяха, стоеше млад мъж, който любопитно я оглеждаше.

Тя сконфузено се отправи към вратата и излезе. Мушна ръце в джобовете си и тръгна към спирката, за да хване автобуса към дома си. Стресна се, защото усети допира на някакъв предмет. Извади го. Малкият слънчев часовник се бе оказал в джоба й, увит в парче хартия, на която беше написано нещо.

Издърпа хартията и постави часовника отново в джоба си. На нея бе написано:

„Това е твое, Мириам. Бях длъжен да ти го върна.“

*** *** ***

И тук искам да ви поставя един въпрос. Според вас, защо тя получи този малък странен предмет?