Broken heart
В навечерието на най-плютия, най-дискутирания и все пак отбелязван празник, мислите ми все по-натрапчиво ме връщат назад в спомените ми за отминалите ми трепети. Може би защото в момента сърцето ми е свободно за нови приключения или защото вече не може да обича така, както преди години. Дали белезите от отминалите любови не ни пречат да подарим чувствата си на някой друг?

С годините всеки един от нас натрупва опит и емоционален багаж, който все по-често напомня за себе си под една или друга форма. Този емоционален багаж става част от нас и се пренася в следващата ни връзка, товарим допълнително отсрещната страна, умишлено или не, с греховете на предишния или му приписваме качества, които не са му привични, но са били част от характера на другия, бившият, който ни е наранил/когото сме наранили.

Бих искала да мога да обичам като преди, когато потънах в едни кафяви очи и се влюбих в една прекрасна усмивка. Искам да мога да показвам чувствата си така, както той го правеше. Да мога без уговорка, просто ей така да отида да го видя и да му кажа, че прибирайки се вкъщи съм осъзнала, че нещо ми липсва и че това нещо е той, както той направи, преди нещата да започнат да се разпадат покрай нас.

Липсва ми и знам, че сама съм си виновна за случилото се.

Липсва ми и знам, че едва ли някога пътищата ни ще се срещнат отново.

Липсва ми и знам, че отдавна не му липсвам и едва ли си спомня за скромното момиче, което срещна в края на зимата в един български морски град, преди повече от осем години.

Липсва ми и знам, че това е само миг на носталгия, на загубено щастие. Само след миг – два, отново ще поставя спомена за него на подобаващото му място в архива до следващия път, в който почувствам носталгия.

Надявам се, че той е щастлив, че е намерил мястото си под слънцето и спокойствието, за което мечтаеше.

Всеки един от нас, предполагам, има в живота си един такъв спомен, който връща блясъка в очите му и замечтаната усмивка.

Но нека не живеем за този спомен, а го оставяме там, в миналото, защото най-доброто тепърва предстои. С багаж или без, ние сме това, което сме – обичаме по един или друг начин, научили сме уроците си след всяка една разпаднала се връзка. А ако някой успее да превърне багажа ни в прах или ни накара да го зарежем някъде там по пътя, още по-добре!