Тишина.. Тъмнина.. Светлината на монитора озарява лицето ми. Раницата стои неразопакована в ъгъла, а снимките леко подсещат за себе си във фотоапарата.
Пръстите трескаво бягат по клавиатурата, за да запечатат пресните спомени от едно вълнуващо пътешествие, което може би се беше случило..
Всичко е все още като в сън – пухкави облаци, лека турболенция. Бързо и неусетно земята става все по-близка и сградите под нас стават все по-големи и реални. Кацаме на малкото летище, разположено не много далеко от града, крайна точка на моето пътуване. За сега.
Дълги опашки от хора, чакащи да минат през проверката. А от другата страна ги очакват роднини, любими, безлична табелка с името и безименен шофьор, който да ги откара до поредния бизнес хотел. Мен никой не ме очаква, няма табелка с името ми, нито поувехнал букет маргаритки.
Сама стоя пред входа на летището и чакам. Не някой конкретно или нещо. Има време до автобуса, който ще ме закара до апартамента, който ще се превърне в мой дом за следващите няколко дни. Наслаждавам се на този единствен момент, в който започва моето ново приключение – с раница на гръб, с няколко грешно произнесени фрази в една нова държава.
Дишам дълбоко – веднъж, два, три пъти. Дишам дълбоко с желание да усетя с всяка една фибра на тялото ми това, което ме заобикаля, за да се потопя изцяло в настоящето. Затварям очи и правя първата крачка.
Така започват всички приключения, а другото е история..