Image by mindofka

 

Като малка много обичах да чета. Четях каквото ми попадне – от Майн Рид до Нора Робъртс, Робърт Зелазни и Лев Толстой. С течение на времето започнах по-придирчиво да подбирам четивото си в зависимост от състоянието на духа ми – дали искам да се позабавлявам с някоя лека и смешна история или с напрегната и динамична кримка (бел.а. не си падам по кримките особено, но понякога ми действа добре да прочета нещо от този жанр).

 

Спомням си, че в библиотеката винаги ме гледаха странно като награбех повече от 7 книги за четене, които трябваше да върна след две седмици. Разбира се, не винаги ги връщах навреме :). Именно на една такава библиотечна екскурзия попаднах на най-известния роман на американската писателка Марион Зимър-Брадли. Докосването до нейния измислен и фантастичен свят промени нещо в мен, колкото и изтъркано да звучи. Именно тя зароди в мен интерес към келтската култура, към легендата за крал Артур и магическия образ на острова на ябълките Авалон.

 

Оказа се, че не само аз съм запленена от майсторството на Брадли. В един разговор с мой случаен познат, живеещ на отсрещната страна на земното кълбо, разбрах, че и неговата сестра е била запленена по същия начин като мен и е била вдъхновена да напише роман. Не помня името на романа, нито името на писателката, важното в случая е, че на другия край на света има един човек, който е възприел „Мъглите на Авалон“ като мен.

 

Препоръчвам книгата на всеки, най-вече на жените, които нямат закостеняло християнско мислене, тъй като религията е в основата на действието и християнството не е описано в особено приятни тонове. „Мъглите на Авалон“ ще промени възгледите ви относно легендата за крал Артур, за мястото на Моргана в цялата история и силата на женското начало. Ако сте гледали филма, знаете основно за какво иде реч, но отговорно твърдя, че най-интересните моменти са изрязани, изрязани са много герои, които определят посоката на развитие на сюжетната линия.

 

След като романът става хит на пазара (нека да използвам малко купешки фрази :)) Брадли се връща назад във времето и ни предлага две нови заглавия, които представят предисторията на събитията в него – „Горският храм“ и „Повелителката на Авалон“. Двете книги разказват за причините за създаване на общността на жриците на Богинята на Авалон и нуждата от отделянето му от живия свят.

 

След смъртта на авторката, Диана Паксън продължава да работи по поредицата с помощта на сина на Брадли, Дейвид. Изпод перото й излизат заглавията „Жрицата на Авалон“, „Наследиците на Авалон“, „Гарваните на Авалон“ и „Мечът на Авалон“. Нека заглавията не ви подвеждат, талантът на Паксън по никакъв начин не отстъпва на този на оригиналната авторка.

 

Точно преди няколко дни приключих с четенето на „Жрицата на Авалон“ и останах приятно изненадана от възгледите за религията, вплетени в историята за Елена, майката на Константин Велики. Разбира се, сюжетът поне в началото не е исторически издържан от гледна точка на произхода на Елена. Тук тя е представена като дъщеря на Повелителката на Авалон и един от британските принцове. До навършването на 10 години Елена живее по римските обичаи заедно с баща си и полубратята си, но в една мразовита вечер тя е повикана да се присъедини към леля си на Авалон.

 

Разбира се, няма как да се избегнат историческите детайли – Елена се среща с Констанций Хлор и заживява с него, ражда се Константин и историята следва своя обичаен ход. Интересното в книгата е дисекцията на религиите като такива, християнството и заклеймяваните от него религии като дело на дявола.

 

Останах като поразена от думите, които точно и ясно съвпадат с моя начин на мислене относно вярванията – има една божествена сила, която хората познават под различни имена. Отделните религии са като облекло, което хората й обличат, за да я възприемат пречупена през техния мироглед. Независимо от имената, образите и обредите, основната цел на всяка една религия е мирът и благоденствието на хората, хармонията и чистотата на душата на човека в частност. Останалото е добавка.

 

Ако мислите по същия начин, заслужава си да обърнете внимание на книгата. За съжаление, не успях да я открия на български и я четох в оригинал. Може би това бе по-добрия вариант :).

 

Като за финал ще кажа, че Марион Зимър-Брадли и нейният свят станаха част от моя свят, независимо от това, че бях забравила за тях почти 10 години. Не, не съм забравила, просто някъде в съзнанието ми бях приела, че времето да се върна назад все още не е било настъпило. Всичко в този свят си има причина и следва своя естествен ход, просто ние не знаем кое къде ще ни заведе. Знам, че изречението стои малко офтопик. Напротив, в края на всяка една книга от посочените по-горе ставя ясно именно това – каквото и да правим, както и да се опитваме да променим пътя на нашата земна история, ние стигаме до там, където ни е било писано да стигнем.