Днес ще ти разкажа приказка. Приказка, родила се някъде там в безвремието между следобедното кафе и последният изпратен мейл за седмицата…

Приказка в която няма изпаднали в беда принцеси и смели рицари, готови да им се притекат на помощ. Няма зла вещица или магьосник, грозно патенце, превръщащо се накрая в прекрасен лебед или жаби, загубили човешкия си облик заради високомерие…

Приказката не започва с имало едно време, нито ще завърши с „три дена яли, пили и се веселили..“ Тя се изчерпва в няколко изречения, семпли и изчистени от излишни описания и епитети.

Аз и ти, два криволичещи пътя, пресекли се случайно. Капчица надежда и доза страх какво ни престои – може би ще вървим заедно или някъде там в близкото или далечното бъдеще ще си кажем довиждане, а може би изобщо няма да се доближим един до друг достатъчно, за да погледнем през едни очи..

А приказката ли? Тя предстои да бъде написана от нас двамата.

Исках просто да ти кажа, че ми е приятно с теб.